Лейди София
автор: Анджела Мадалена
Казвам се Анджела. Анджи за хората, които познавам. Идвам от Кампобасо, Италия, и живеея в София три месеца.
Хората продължават да ме питат какво правя тук.
Не знам: истината е, че нямам представа.
Не знам защо реших да съм тук, нито защо реших да участвам в програмата, нито защо избрах тази страна, а не друга.
Така че цялото това приключение започна с края на университета, с връщането в провинцията, със гадното усещане, което ви атакува след две седмици в дома на родителите ви, когато разберете, че не сте на почивка, и само да ядете като прасенце и да гледате телевизия от дивана. Неопределено време, което ми се струваше безкраен режим на глагола “оцеляване някакси”.
Всичко започна със смъртта на котката ми. Започна с разбиването на сърцето ми на милиарди парчета и липсата на подходящото лепило, което да го закрепи отново. Започна с идеята за бягство. С чувството, че някои дълги приятелства си отиват. С откритието, че вече не искате да се борите.
Не и аз! Съжалявам, просто не исках да се откажа. Това е чувството, което получаваш, когато решиш да изтеглиш фишовете, които все още имаш, и да промениш масата, на която всеки ден сядаш.
Защото е така.
Промених масата.
Просто това.
Нямах представа какво да очаквам. Всъщност нямах никакво очакване. Магически, нямайки никакви очаквания, за първи път в историята, най-накрая успях да видя реалността на нещата, да запозна да ги приемам, именно когато те идват.
Лейди София (статуята, имам предвид) трябва да символизира знания, изследвания и мъдрост.
Първите ми чувства, осозазайки се в основата на статуята, бяха мир и интелектуално спокойствие. Най-накрая. За няколко секунди, когато за пръв път погледнах златното й лице (на статуята, имам предвид), не почувствах болка.
Докато всичко, за което отчаяно се борех да защитя, се разпадна. Почувствах модерна версия на Нерон: пеейки, оставих руините да горят.
Който пише исторически книги, разбира какво означава “Нерон пееше и свиреше на лирата, докато Рим гореше“. Описват го като луд човек и може би е бил луд. Вероятно е било така. Но замислете се наситина: ако един огромен град, направен от дърво, в някакъв момент се запали, можете ли да го спасите? Не можете.
Знаейки, че можеш да направиш с патова ситуация, обезателно те поставя в дискомфорт. Но да приемеш, че не можеш да направиш нищо, да приемеш това чувство, да оставиш безчувственото желание и да отстраниш всички случайни наранявания, които могат да се случат, е освобождение. Оставете този мръсен град да гори. После ще го изградим още по-красив.
Независимо дали вярвате или не, Лейди София прошепваше повече или по-малко тези думи в ухото ми: “Нека си отиде, каза тя, крехкото момиче, което беше. Ще изградиш по-добра и по-силна личност.”
За първи път в историята не се борих. Не се опитах да спасявам скали и руини. Поръчах кафе, седнах, и просто гледах статуята в продължение на часове.
От този ден нататък бях различна. Изглежда като нещо глупаво, но е истина. Чувството, че сте сами в чужда страна, може да бъде страшно, но може и да ви спаси живота: отървете се веднъж завинаги от заразната паяжина от руини, с които сте свикнали да живеете в ума си.
Да не разбирате нищо, включително и езика, може да ви помогне да започнете да мислите отново, ако сте късметлия, различен и по-добър, по-практичен. Аз имах късмет.
Започнах да изграждам новото си „Аз“ върху руините, в хармония с новия “пейзаж на моята душа”, тук на изток.
Какво да правя тук? Защо избрах тази страна, защо София? Защо избрах да затормозявам мозъка си с език, който не може да се учи, и със съвсем различен начин на живот?
Нямам никаква представа. Не е нужно да знам. Просто трябва да живея.
———————————-
“Блогът на Аджи” е рубрика, която се води от Анжела Мадалена (Италия)
и е част от проектът “Свобода на Словото (на Омразата)”.
Финансира се по програма “Еразъм+” на Европейската комисия,
КД 1: Европейска Доброволческа служаб и Тренинг курс за младежки работници.
Национална аганция за България – Център за развитие на човешките ресурси
