Пътешествието ни започна рано сутринта на 25 март 2016 г. Вече всичко бе готово, a аз почти не съм спал от вълнение. Алармата звънва, абсолютно безсмислено, защото отдавна вече бяхме на крака, всеки подготвяйки по нещо за заминаването ми. Часът за тръгване наближаваше и ние се натоварихме на колата, която, за разлика от другите ни експедиции, щеше да ме съпроводи само до изхода на София, след което чинно щеше да се прибере с родителите ми на топло в гаража.
И ето че вече сме на летището, където лека-полека започна да се събира групата от десет човека. Все още в просъница, не разпознавам никого, но скоро забелязвам познатата усмивка на моята съученичка Ади. Тя безмълвно се запъти към малка група свила се на не повече от 10 метра от мен. Когато ме видя, леко се усмихна и пак притихна над багажа си. Скоро пристигна още едно познато и малко по-бодро, подвластно на кафето, лице, което щеше да е последното познато за тази сутрин. Ани се затича към нас, прегърна ни и ни запозна със своя угандски приятел, който бе дошъл от предишен обмен в Банкя само за да я изпрати. Горкото дете бе дошло по джапанки, къси панталонки и тениска и определено не му беше особено топло. Вече сме се събрали цялата група и всеки се опитва да запомни всички имена, а накрая не запомня нито едно. Минаваме регистрацията на багажа и изчакваме да се съберем всички на групичка за последен инструктаж и “чао” с родителите. Минаваме лесно митницата и продължаваме напред към малката родна чакалня на Летище София, откъдето се качваме на самолета на авиокомпания България ЕР….”
Целия материал на Димитър Чоторов – един от участниците: тук
