Алис и Чеширските котки
(за “културният шок” и как го преодолявам)
Автор: Анджела Мадалена
Миналата седмица в столична библиотека се състояха две събития: изложба с рисунки и филмова прожекция, и двете за африканската култура и за начина на живот. Моите колеги във фондация “Опън Спейс” и приятелите ми Шамуса и Гудрун подготвиха и организираха тези събития като личен проект в България. Двете рисунки, които Шамуса направи, и филмът са реалистични прозрения на африканския живот и култура, които внезапно отвориха прозорец, далеч отвъд хоризонтите. Погледнах от този прозорец към нов и тотално различен пейзаж.
Но това не беше по време на събитията.
Гледам през този прозорец четири месеца, откакто пристигнах в София и се преместих в тази “Голяма къща”, както я наричаме.
Четирима красиви хора, от Танзания и Уганда, намерих тук в Голямата къща. Прозорецът, отварящ се на далечни, далечни пейзажи, се отвори внезапно в лицето ми, удряйки главата ми. Силно.
Защото, виждате ли, когато хората идват при вас и ви говорят за “културни различия”, е добре да ги слушате внимателно.
Не го направих.
Както винаги правя, не прекарах една секунда да взема предвид какво щях да намеря в моето преживяване по Еразъм: Току-що тръгнах от летището в Рим (закъснях и стигнах самолетна на късмет), без да гледам назад, да, но и без да гледам напред.
Сляпо момиче, което лети, може да се каже, че попада в приключение като Алиса в огледалото.
И, повярвайте ми, открих много странни магически същества!
Някъде, в задната част на ума ми, чух, че хората ми разказват колко трудно може да бъде, да живеят с хора, идващи от съвсем различни среди и страни. Чувала съм, колко различен е, европейският манталитет, традицията и начинът на живот. Слушам, наистина, но понякога просто не обръщам внимание.
Така че, да, всичко беше напълно неочаквано за мен.
Техният английски, на първо място, когато ги срещнах в офиса, първият ми ден.
Техният богат, гладък английски, галещ лицето ми като обещание за смехове, но и постоянно напомнящ колко разкъсани и разбити са моите собствени езикови умения след толкова години без никаква практика.
Техните супер удивителни бели усмивки, гласовете им. Първото беше объркване, после малко страх: ще мога ли някога да общувам с тях? Попитах себе си.
И как?
Ние не говорим на същия език, това беше моят първи страх. Но аз не говоря за “действителния” език, разбира се: в крайна сметка моят английски започна да се подобрява (най-вече благодаря на тях) и моите способности в разговорите отново достигнаха задоволително ниво. Все пак се чувствах като Алис.
Чудили ли сте се защо момичето не се страхува в романа, дори когато се среща с абсолютно странни хора или се озовава в най-невероятните проблеми?
В по голямата част от детството ми, мислех, че е просто луда.
Но сега знам какво е било в главата на Алис, което никога не съм разбирала преди: когато нещата са ТОЛКОВА странни, просто преставате да се страхувате и ставате любопитни.
Понякога луд, понякога щастлив, понякога се оказва, че се обмисля възможността да отровите кетчупа, например, и да ги убиете всичките (шегичка, шегичка!), Но винаги сте любопитни.
Сега, след една седмица, ще напуснат „Голямата къща“ и ще се върнат в любимата си Африка. Така че, Алис остава и магическите същества напускат страната на чудесата. Колко странно е това? Но от метафорите, нека да отидем за миг по-дълбоко в това нещо “да живеем заедно”, което трябва да бъде в центъра на моето парче и че аз избягвам да говоря за това.
Хора, казвам ви, да живееш с някой различен е трудно. Да намерите обща контактна точка, да намерите обща основа за взаимно разбиране, това е едно от най-трудните неща, които някога съм правела.
Защото, изобщо няма обща земя, ако не я изградите.
Не само ние, хората, сме различни, различни могат да бъдат и нашите реалности.
Начинът, по който мислим и действаме, нашите лични вярвания, нашата идея за това, какво е правилно и какво е приемливо, се формира от обществото. Но обществото не е същото навсякъде.
Позволете ми да се върна на Алис за момент: за котешката приятелка Чеширка, нормалността беше лудост.
За мен, излизайки от моята нация и уютна зона като малко пиленце от яйце, нормалността беше просто и само Италия.
Което е лудост, в повечето случаи, да, но по различен начин.
Отне ми толкова дълго време да разбера едно просто нещо: за тях, за моите приятели, аз бях котката Чешир.
Бях ядосана.
Това беше повратната точка за мен. Не казвам, че от момента, в който разбрах тази истина, всичко стана лесно, защото това не е вярно. Казвам само, че в момента, в който разбрах, че всички са Алис в собствената си история, всичко ми беше поне по-ясно.
И да, хора, виждам, че в собствената си история Европа е лудост и бих ви помогнала повече да я разберете и не съм … Но все пак ядете спагети с кетчуп. Така че, в крайна сметка, бих казала, че сме квит. Вие хора ме научихте на толкова много неща за себе си, за моята истинска същност, за моите начини и стилове, помогнахте ми да стана толкова по-силна, като ме научихте как да виждам от различни гледни точки, че никога няма да мога да ви се отблагодаря достатъчно.
Вие бяхте част от моето приключение, надявам се, че и аз съм била част от вашето.
—————————————
“Блогът на Аджи” е рубрика, която се води от Анжела Мадалена (Италия)
и е част от проектът “Свобода на Словото (на Омразата)”.
Финансира се по програма “Еразъм+” на Европейската комисия,
КД 1: Европейска Доброволческа служаб и Тренинг курс за младежки работници.
Национална аганция за България – Център за развитие на човешките ресурси
