The Jean Genie
автор: Angela Maddalena
Джинът
Въпреки че това е последната ми статия преди Коледа, реших да напиша различен вид история. Тя е за вдъхновението, изкуствотото пълно с демони и връзката ми с него. (Това не е любовно писмо, няма начин! но аз смирено ти предлагам
саундтрак: любимият ми Дейвид Бауи). Надявам се, че ще му се насладите!
Знаеш ли какво е Джин?
Той (или тя) е една ислямска цялост, един вид фея, която живее в пустинята, движи се с вятъра и показва трикове на онези глупавите хора.
Джинът може да бъде технически видим, докоснат, обичан и окован.
Те имат способността да приемат човешка форма. Но те са основно направени от въздух.
Може да попитате, защо пиша за митологични същества.
Понеже ми харесват, разбира се, но най-вече защото Джинът е превъплъщение на термина “вдъхновение”.
Вдъхновението може да има човешко тяло: понякога хората са нашето първо вдъхновение за правенето на изкуство.
Но в повечето случаи вдъхновението, точно като вятъра, идва от нищото. То ни удря. И след това изчезва.
Какво става тогава? Опитваме се да го следваме. Ние, глупавите хора, се опитваме да летим. С нашите умове, сърца, технологични устройства. Някой, може би Леонардо, може би дори някой преди него е бил споходен от мисълта, че човек, снабден с точните
инструменти би могъл да лети. Ако имаме джетове днес и сега, това е заради нечие вдъхновение в миналото.
Джинът, отдавна забравен, се усмихва тихо, когато подобни неща се случват.
Той (или тя) знае.
Вдъхновението, в тази форма в която избирам да го портретирам, е мислещо създание. То диша със Земята и водата. В нашата кръв се появи бледо отражение на този дъх, най-неочакваните времена и пътища.
То ни удря, понякога много силно, става лош навик. Понякога е толкова нежно, колкото ласка. Всеки път е невъзможно просто да се отелиш от него.
Този вятър, този Джин, винаги ме води, заведе ме там, където сега седя (в този момент, докато пиша, аз седя до прозореца и вярвайте ми, че е ужасно студено), тя ме доведе до нови възможности.
Джинът се усмихва, гледайки ме през рамо, шпионирайки това, което пиша.
Тя го е очаквала от много дълго време, че аз съм готова: да следвам вятъра.
Тя никога не ми говори, не и с думи; но я усещам, когато сграбчи ръката ми: време е да отида, нали?
Сега е малко нервна.
Защото пиша за нея. Тя не обича да бъде под светлината на прожекторите.
Тя предпочита неяснотата (сянката). В това отношение тя е демонско създание: тя не иска да бъде разбрана.
Преди доста време се отказах да задавам въпроси, сериозно: тя никога не отговаря. Аз просто продължавам. Ръцете й са студени и тя има дълги, остри нокти около врата и сърцето ми. Нокти, от които е по-добре да не се опитваш да се съпротивляваш: тя ме одра толкова дълбоко, когато аз се опитах да се боря. Тя никога няма да ме пусне. И двете знаем. Учим се как да живеем заедно. Както и да е, това не е приятелство: тя е тормоз, потискаща, ревнива господарка, но тя може да бъде сладка. Нейната болезнена сладост е вдъхновението, то принуждава ръката ти да вземе химикалката, върху плашещите бели хартии, никога да не те оставя докато не ги превърнеш в черно. Така, както казах, аз просто я следвам.
Където и да духа вятърът, отиваме заедно.
Но сега, от мястото, където стоя, мисля, че най-после виждам ясно какво иска.
Свобода, която няма нищо общо с липсата на правила. Един вид свобода която идва отвътре, от способността да избирам (и променям) собствените си правила и да ги следвам с цялата си воля.
Тя искаше да бъда смела, но по различен начин: да няма битки, никога повече, никакви крясъци, никакви сълзи. Тя искаше да бъда смела, колкото вятъра: да бягам без да зная защо, да се усмихна и да продължа (дори и в кръгове) без страховитото чувство на изгубеност. Защото вече не съм изгубена, сега се научих да бягам по-бързо. Не физически, разбира се, аз съм толкова бърза, колкото пристрастена пушачка, но с ума си.
И със сърцето си. Сега, когато съм свободна като вятъра, не ме е страх. Чувствам се като у дома, без значение къде съм.
———————————
“Блогът на Аджи” е рубрика, която се води от Анжела Мадалена (Италия)
и е част от проектът “Свобода на Словото (на Омразата)”.
Финансира се по програма “Еразъм+” на Европейската комисия,
КД 1: Европейска Доброволческа служаб и Тренинг курс за младежки работници.
Национална аганция за България – Център за развитие на човешките ресурси
