Трима Светци
или качествата, от които се нуждаете, за да станете писателят, който винаги сте мечтали
от Анджела Мадалена
Толкова малки неща в живота ми ме притесняват повече, отколкото страхът, ирационален или не, да не съм достатъчно добра в моята област, в моя собствен и единствен “талант”: писането.
Защото исках да пиша и разказвам истории, откакто се помня, винаги съм се борила с това грозно усещане ти – може би – не – си – достатъчно – талантлива криещо се дълбоко в мен.
Тъй като съм дръзка и арогантна, преди много време намерих начин да скрия страховете си от останалата част от света, просто да ги покрия с безсрамна грубост. Но фактът, че не ме виждате да треперя, не означава, че не се страхувам. Особено се страхувам всеки път, когато седя и се взирам в компютъра си, търсейки тази една единствена дума, която е важна, тази, която ще накара мойте писания да изглеждат така, сякаш всъщност имат смисъл, и че заслужават да съществуват.
Тъй като никой автор не е, повярвайте ми, сигурен в това. Ние, авторите, сме детински същества, търсейки внимание. Няма в предвид, че сме глупави или че винаги търсим комплименти, искам да кажа внимание в истинския смисъл на думата: трябва да знам, че съм направила нещо смислено, имам нужда от обратна връзка, имам нужда да спориш, да посочиш това, което е непоправимо погрешно, кое може да бъде поправено, кое е готово. Нуждая се от всичко това, само, където не те питам директно. Не мога: помниш ли където казах, че съм твърде груба, за да помоля любезно. Да, това е истината, страхувам се.
Така че, всъщност, две чудовища винаги се борят вътре в мен: желанието да бъда поправена (но да кажем одобрена), да се грижат за мен и да помагат и така нататък … и необходимостта да покажа на света, че “не ме интересува нищо”.
Ето защо е толкова трудно за останалите хора, особено за горките PR, да се справят с авторите. И ето защо бях малко нервна, за да участвам в “групово” писане.
Позволете ми да обясня: миналата седмица имахме нужда, като Фондация “Open Space”, да напишем статия за един курс за обучение, който се състоя в Уганда в края на месец януари.
Е, аз не бях там, така че очевидно не можех да напиша това сама. Момичето, което беше там, от друга страна, никога не се бе опитвало да пише статии.
Поради тази причина толкова неконвенционалният ми “репортер” от Африка трябваше да седне с мен и да се опитаме да разберем как да го направим . Да пишеш и двете? Зачудих се, това дали е физически възможно?
Защото знаете, авторите, ние детинските същества, имаме нещо с нашите компютри, текстове и стил, най-вече стилът, който е толкова интимен, толкова личен … добре, да го кажем, най-накрая: ревнувам от моя собствен стил и начин на писане, както ревнувам и моя мъж. Лудо.
Така че, мисля, че можете да си представите магмата вътре в мен, когато дойде моментът на “Писането” и в крайна сметка разбрах, че не би трябвало да сме само двама, а трима, като латинските светци.
Погледнах хората, после компютрите, а после пак хората. Три. Твърде много.
Попаднах в момент на объркване за една дълга, дълга секунда. Тогава реших извинете френския ми, да спра с тези глупости. Не можеш винаги да имаш каквото искаш, каза Ролинг Стоунс и сигурно нямах никакъв изход. Така че реших да изиграя собствения си мозък: “Това не е моята статия – казах си аз – аз съм тук, само, за да помогна на някой друг да напише статия за него. Аз помагам. Това е.”
Разбира се, не мога да говоря за другите хора (по-късно ги попитах и те съобщиха само положителни чувства от опита, така че трябва да се гордея с усилията си), но трикът проработи за мен: почувствах по-добре в момента, в който започнахме. Чувствах се отворена, готова да помогна с най-доброто от себе си, но не се опитвах да правя нещата в собствената ми посока. Добре, може би само малко.
Повече от това, най-накрая разбрах кои качества са ми нужни, да бъда истински автор и те са три, точно както бяхме:
Трябва да се отворите: хората не искат, дълбоко в себе си, да захвърлят вашата работа. Наистина. Така че не ги третирайте, така сякаш биха.
Трябва да се раздвижите: принудете се да опитате нови неща. Болезнено е, може да бъде, само преди да започнете. Когато колелото се движи, всичко минава доста по-лесно.
Опитайте: три мозъка работят по-бързо от един и, ТОВА Е КЛЮЧА, имате всичко в ръката си: корекции, обратна връзка, одобрение! Всичко, от което може да се нуждаете, без дори да питате.
Нека бъдем честни: груповата работа може да доведе до голяма грешка, но само ако групата не е правилна. С подходящите хора около вас работата ви е по-добра, по-лесна и по-бърза. Правилната група хора може да промени живота ви, и не само в работните пространства. Така че, тук, най-важното качество, от което може да се нуждаете, като автор, но също и като човек, е следното: да бъдете в състояние, поне да опитате, да изберете съмишленици. Приятелите не са просто въпрос на късмет, те не са вашето семейство. Изберете хората, които наистина искате да сте близо и бъдете отворени за тях: резултатът е невероятен. В моята работа, както и в живота.
——————–
The “Angie’s Blog” is a rubric led by Angela Maddalena (Italy)
and is part of the project “Freedom of (Hate) Speech“.
It is funded under European program “Erasmus+”,
KA 1: European Voluntary Service and Training Course for Youth Workers.
National Agenda for Bulgaria: Center for Human Resource Development
