Виждам нещо цветно!
Автор: Анджела Мадалена
Ако ви се случи на вас, четящитe, да минете през София, да посетите центъра й и прочутите й алеи, сигурно никога няма да видите това, което аз съм видяла. Защото понякога цветните и скъпоценни неща не са на лесно място и е трудно да ги намерите.
Ако искате наистина да разберете повече за сърцето на един град, центърът на града не е и никога няма да бъде точното място за вас. Можете да видите много неща, но толкова малко от реалността.
Нещата, хората, магазините и дори къщите, изглежда са “облечени за парти”. В градските центрове се слага спирала и захар на всичко.
Като красиви жени, градовете могат да лъжат – те просто могат да злоупотребяват с грима. Но читателю, това, което виждате, няма нищо общо с душите им.
Защото, точно както красивите жени, градовете имат скрита душа.
Къде ще я намерите? Попитайте.
На първо място, не всичко е толкова очевидно. Бъдете подготвени. Градовете са странни същества, лъжат и крият неща, особено истинската си същност. Те не искат да бъдат известни.
Те не искат да губят власт, като ви показват истинската си природа.
Те искат да ви изненадат, да ви объркат с възхищение. Те искат да ги обожавате, да не ги разбирате.
Всичко, което ви казвам, читателю мой, е вярно. Трябва да сте подготвени. За да видите истинското лице на дадено място, под грима и воалите, е изпитание, не приятна разходка.
Все пак, ако наистина искате да се впуснете в тази игра на откриване, да разберете какво лейди София крие от вас, може да се насладите на едно малко пътуване в една по-различна посока.
Например, можете да ме последвате в кв. „Люлин“. Това не е централен или луксозен квартал. Тук няма нищо, което да привлича туристи. Поне не е имало досега. Защото сега, след като две специални дами минаха оттук, в „Люлин“ вече има нещо, което трябва да видите.
Мартина и Флорентина, две млади художнички, работещи заедно с Фондация “Опън Спейс”, прекараха един месец в този квартал, рисувайки един нов и масивен трафопост.
Бях там през първите дни, за да видя “сивотата” на мястото. Нищо не ме впечатли, освен огромното количество сиви неща и сгради около нас. Отделно и трафопостът беше огромна сива буца, която ми наподобяваше на заспал стар динозавър. Хората, които минаваха покрай нас, ни питаха дали не сме поредните вандали, които унищожават общинската собственост. Тези въпроси винаги са прозрение за разбирането на мястото: въпросите на минувачите!
Явно за тези хора нямаше нищо необичайно и странно във факта, че вандали могат да бъдат симпатични момичета, които работят посред бял ден и в същото време си напяват. Може би, казах си, тези хора никога не са смятали, че вандалите са само едната страна на монетата. Може би никога не са виждали как работи един художник, може би никога не са виждали цветове по стените, от вандализъм.
Но докато работата течеше, докато картината започваше да става по-ясна, минувачите също започнаха да променят въпросите си: сега те бяха щастливи. Да, разбира се, не всеки проумява значението на картината, смисълът и подтекстът.
Защото, читателю мой, България има дълга и сложна история. Нейната благодатна и вътрешна красота, идват от далеч. Мартина, наша приятелка и млада българска художничка, искаше да изрази тази красива, древна душа по собствен начин, да въплъти древната версия на кирилицата в нейните стенописи. Но не всеки познава (или приема) собствените си корени и история, толкова много хора се нуждаеха от обяснение, за да разберат смисъла на работата на момичето.
Това е нещо, за което бих искала да говоря повече: защото виждате читателю мой, ние, хората, обикновено не прекарваме ценното си време в изучаването на душите. Казвайки души, имам предвид нашата история и културни традиции. Затова не знаем нищо. Можем да прекараме живота си без да знаем нищо за самите корени на нашата природа, култура, развитие.
Ние просто ходим пасивно. Преминаваме през нашата околна среда. Ние не питаме града за живота му. Но Лейди София, тя е стара, справедлива. Тя има много да ни каже. За славните и за насилствените отминали времена, за първата азбука на изток, за римляните, за османците, за руснаците…. Те идват и си отиват, както правят глупците, мислейки се за “силни и власт имащи”. Градът си остава.
Това, което моите приятели направиха в „Люлин“ не беше просто покриване на стена, правейки я по-привлекателна за гледане, те отвориха истински прозорец, за да видят хората, да се опитат най-накрая да научат нещо повече за тази стара и силна дама, град София.
Този град, който наистина започвам да обичам, съществува в две измерения едновременно: ежедневието, направено от нашите моменти и дни и по-дълбокото, направено от миналото и бъдещето.
Какво трябва да направим като художници, това, което направиха моите приятели, е да изградят мостове между тези две страни на реалността.
За да отворим малко прозореца, да пуснем нов въздух, за да освежи красотата, вътрешната красота на душата на града.
В Люлин има нещо цветно, но не говоря за картината.
Говоря за душите, както за града, така и за жителите му.
И повярвайте ми, това е нещо, което трябва да видите.
Акциите ни оф-лайн са част от проектът “Свобода на Словото (на Омразата)”. Финансира се по програма “Еразъм+” на Европейската комисия, КД 1: Европейска Доброволческа служаб и Тренинг курс за младежки работници.
Национална аганция за България – Център за развитие на човешките ресурси
