Изложба на участниците в Арт резиденция в гр.Смолян

На 9 април се откри изложба на участниците в Арт-резиденция в гр.Смолян. Темата на резиденцията бе “Традиции в преход” като фокус на проучване бяха облеклото (фолклорните костюми, терлици, обуща) и вещи от Родопския дом (мебели, халища, декорации).

Представяем ви артистите и техните произведения:

ГАЛИНА АБАДЖИМАРИНОВА (БЪЛГАРИЯ):

Цикъл от 6 картини   /“Цветовете на Родопа“, „Където светлината е мека/Криле за полет“, „Под синьото, в тишината“, „Радостта ми е в дъждовните капки”, „Трансформации“ , „Изрезки и мигове в Родопа“/

С огромен интерес проследих творческия процес на Галя художник по душа и призвание, сценограф по професия. Гледах как работи по всичките шест платна почти едновременно – полагаше основните цветове, после се появяваха големи цветни петна в неочаквани композиционни решения. След това платната отлежаваха кога с лице към стената, кога подредени около работното място на Галя. Постепенно се оформяха пространства, пластовете се разместваха, започвах да разпознавам архитектурни и интериорни елементи от родопските къщи, проблясваха багрите на гората, изгряваше престилка в топлите есени багри или обточен с червено ъгъл на тестемел /кърпа за глава/.

Галя споделя с блясък в очите откъде идва вдъхновението ѝ : „Мекотата, ароматите в храната и въздуха, мелодиката в говора, песните със своята протяжност, цветовете и формите, взаимствани от природата и привнесени в бита на местните хора…“ И наистина богатата палитра на творбите и напомня на ежедневната, почти неуловима промяна на пейзажа в този сезон, а същевременно и на старите халища и козяци, които провокираха творческото въображение на младата българска художничка.

Експресивност е ключовата дума за нейния стил, защото тя влага дълбоко емоционални послания, които не търсим на повърхността в конкретни образи, а долавяме подсъзнателно и никой не може да отрече, че точно това е планината, видяна и преживяна в дълбокото на чиста и нежна женска душа, душа на творец. Това обяснява и избора на материал – акрил, който бърза да изсъхне ако не успееш да уловиш мига, чувството. А Галя успява.

Бях омагьосана от нежната женска енергия в палитрата на Галя, притихвах като гледах как по мъжки решително и смело нанася пластовете боя с четката, но истинската магия се получи в последния етап, когато тя добави всеки детайл с грижовна женска ръка. Тогава видях как женският усет към красивото превръща къщата в дом и в него влиза природата, влизат древни символи, образи и знаци. На този етап с туш, контур или с шпатулата, отнемайки от пластовете боя, Галя изобрази по собствените ѝ думи: „магическите символи от традиционния текстил, толкова мистични и изчистени като древни руни, а носещи толкова информация, наричани за здраве и плодородие и да пазят притежателя си…“

  • Интериора – старите халища и козяци
  • Символиката на детайлите /и в бродериите, шарките на чорапите/
  • Легендите /змията/
  • Женска енергия, мъжки замах с четката, но детайлите – грижовната женска ръка, отношението към детайла, красотата, която превръща една къща в дом….
  • Акрил – да улови мига, чувството /преди боята да е изсъхнала…/
  • Цветовете, формите, слоевете, разрушени от шпатулата

BEATA MERY (УНГАРИЯ)

ТРИПТИХ

“Пукнатини по линията на косата/Запалване“;

„Червената река / Посвещение“;

„Рубедо“

Беата е тих и спокоен човек, а този тип интроверти крият дълбини, до които рядко допускат някого, а когато го правят – то е през творбите си. Беата има мъдра усмивка и широко отворени към света и хората очи, а такива хора имат достъп до извечните тайни на човешкото знание.

Нейната творба е триптих и има три отделни заглавия. Бих определила стила ѝ на работа като митологичен сюрреализъм. Основата на платната са меките форми и топлите багри на планината. В трите творби доминира един специфичен червен цвят, който тя получи след дни на смесване на нюанси и впечатления от променящия се пейзаж на планината около Смолян. Едновременно с това младата художничка направи проучване за защитната функция на червеното в тестемелите, с които се забраждат/закутлят жените тук, както и на червените мъжки пояси. А вероятно идеята за реката, която видимо обединява трите платна, идва от хипотезата за името Родопа със значение „ръждива/червеникава вода“, където *rod- е от същия индоевропейски корен като бълг. „руда“, „ръжда“, „риж“.                                                                                                                                                                Успоредно с тези проучвания Веата търсеше формален изказ в символите от тъканите и везбата на носиите, които наблюдаваше в посетените музейни експозиции. След много скици и трансформации тя стилизира форма, която асоциативно се свързва с огъня, а освен това е комбинация от наложени един върху друг триъгълници с върха надолу като символ на женското начало.  Тази фигура също се трансформира в трите платна – поставена на фона на планината в първото, тя се асоциира с иглолистно дърво; във второто платно я откриваме близо до „реката“, а на фона ѝ откриваме малко пламъче; найнатоварена със съдържание е тази фигура в третото платно, където огънчето е на върха ѝ, а на нейния фон има човешка фигура. Тук вече разбираме, че Беата проверява познанията ни за световната митология като разбърква ключове от източната философия, библейски символи, философски понятия, езически символи от тези земи, от родната за нея Унгария, от древната Европа и екзотичната Индонезия, където Беата е живяла и учила две години.

В опита си да уловя всички послания и провокации се връщам пак и пак през трите елемента на творбата. И всеки път разчитам по нещо ново и различно. Това, разбира се, е моят субективен прочит, основан на моя опит и знания. Тръгвам по „реката“ на колективното несъзнавано и откривам архетипите на Юнг да плуват между бреговете на времето – човешките фигури на прародителите и на персонифицираните сили на природата се преплитат по дъното на тази река, а по повърхността ѝ плуват хартиените лодки на нашите копнежи и сънища. Надолу по течението идентифицирам елементите на сътворението – плуват рушащи се скали, от ядката на първичната материя поникват растенията, от първичната кал се оформя първият човек и една тънка струйка от божественото го превръща в смислено същество, отговорно за съдбата си, но и едновременно подвластно на изменчивостта ѝ. А по склоновете във второто от платната крачат нашите страхове, скрупули, пороци и съмнения… Накрая реката се дели на три ръкава два от тях продължават историята някъде в бъдното, а третият се превръща в змия – още един архетип от историята на човешката цивилизация, богат на символика. Тук е и дървената лодка от първото платно – сътвореното от човека, което го спасява – спомням си за Ноевия Ковчег, за Моисей…                         

Беата споделя: „В работата си анализирам конфликта между традиционния (сакрален) възглед за думата и съвременното, постмодерно (профанско) отношение и възможностите за разрешаването му във формулирането на индивидуалната и колективна идентичност“. Препрочитам тези редове, докато търся смисъла на думата „Рубедо“, употребена като заглавие на третото платно. Рубедо е латинска дума, означаваща  буквално „зачервяване“, а в алхимията – успешен край на велико дело. Етапът на Рубедо включва опит на алхимика да интегрира едно ново усещане за себе си преди повторното му влизане в света. Улавям се за малките пламъчета, странстващи в трите платна като символи на вечното и преходното, за да се върна в своя свят – благодарна и малко по-добра.

ИНСТАЛАЦИЯ

„How to turn red“

Беата създаваше и променяше инсталацията успоредно с работата си по трите платна. Събираше и оцветяваше в своя червен цвят клончета, лишеи, парчета дървесна кора. Появиха се и елементи от везбата – основният, трансформиран от самата художничка и използван в триптиха, после още един, после една интересна ротация на допълнително стилизирана фигура на богинята майка – антропоморфен мотив от българската везба.

Най-атрактивният елемент е пространствената фигура, разработена на основата на главния мотив. В своя обемен вариант обаче тя получава нов прочит и нов смисъл. Приликата с иглолистно дърво намалява, изместена от приликата с шишарка – интересна фигура, още едно от природните проявления, регистрирани с феноменалните числа на Фибоначи. Другата асоциация е с човешки творения като конструкциите на египетските храмове „мастаба“ и на стъпаловидните пирамиди в Египет и в Латинскя Америка. Поставяйки огледало на дъното, Беата трансформира вътрешното пространство и предизвиква зрителят да надникне вътре, а там, по вътрешните стени на фигурата е написан на унгарски и на български език текстът на стихотворението „Огън“ от Ласло Наги. Самата художничка участва в следващата трансформация, надничайки палаво от единия отвор на фигурата, превръщайки я в своеобразна камера обскура.

Събрани заедно, всички тези неща създават свое пространство, обединени от червения цвят и от идеята да подменят обичайната си употреба и да създадат нови комбинации помежду си, за да разкажат нова история – за планината, за хората, за съхранените традиции и за творците, които им дават нов живот.

MAITA CHATZIIOANNIDOU (ГЪРЦИЯ)

„РОДОПА“

Малко неочаквано и за самата нея Маита реши да направи реплика на ръчно бродиран ковьор, какъвто до неотдавна е имало в много от гръцките, а и в много от българските къщи. Освен че имат чисто прагматичната функция, те служат и за украса. Тези своеобразни пана са давали още веднъж възможност на креативните млади жени да споделят своя вътрешен свят, да разкажат за делниците и празниците си.

За основа на своята бродерия Маита избра бял памучен плат. Сюжетът е провокиран от портрет на Вера Недкова – „Полуакт“, експониран в една от залите на Художествена галерия – Смолян. В своя прочит обаче младата гръцка художничка променя позата и излъчването от портрета като поставя в центъра една съвременна жена, спокойна и уверена в себе си, заобиколена от символите на своя свят. Първо грабва вниманието саксията с цветя, която присъства и в споменатия портрет. Цветето е най-лесната асоциация за женственост, за грижовност. После пред погледа на зрителя се завихрят символи. Слънцето, луната и звездите, подредени заедно в горния десен ъгъл, препращат към легендата за царица Родопа, която сравнила себе си с Хера, а съпруга си със Зевс и за наказание били превърнати в планини – Хемус и Родопа. В подкрепа на това е и избраното заглавие – „Родопа“ – не просто персонифицираната планина, а извечното женско начало. В противоположния ъгъл откриваме змията – едновременно езически символ на мъдрост и библейски символ на изкусителката. Откриваме привидно небрежно разпилени наоколо елементи от везбата и от тъканите, както и символи, които Маита познава от своята култура или които носят субективен смисъл. Всички те носят „пожелания за късмет и красота, носят грижа и женственост“, както споделя художничката. В този контекст една небрежно „захвърлена“ фибичка се оказва натоварена с нов смисъл – ако можем да я използваме, за да укротим някой немирен кичур, то откривайки я ниско долу в композицията, можем да я „прочетем“ като символ на непримиримостта, на силата и волята на жената. Такава фибичка може да се превърне в оръжие, каквото оръжие е иглата с цветните конци в ръцете на Маита.

 „НЕЩАТА“

Серията от рисунки с туш /pigmentliner – за пръв път виждам, не съм сигурна дали е точно туш…/ с това общо заглавие Маита направи в Регионален исторически музей-Смолян, в „сватбената“ зала, където са експонирани елементи от празничния за българката ритуал – чеиза, накитите, носията и всички дребни, но значими за този ден символични предмети.

Дългите часове работа, отразяването на всеки детайл, всяка нишчица, листенце или бод от празничните чорапи, моминската китка или ръчно тъканите и везани дрехи младата художничка обяснява с думите : „Рисувайки тези обекти, се опитвам да възпроизведа процеса и времето, необходими за да бъде направен всеки от тях.“

Маита търси символиката, търси силата на всеки от символите, които превръщат обикновената вещ в талисман, способен да защити, да донесе здраве, обич и късмет в дома. Рисунките са редуват със записки на родния за нея гръцки език и с цитати от български народни песни  и от книга, която Маита опитва да прочете на български език. За нея използването на непозната графична система е аналог на украсяването на предмети от бита с магични символи, аналог на ритуал, аналог на сценарий, основан върху историите, които всеки предмет крие в себе си. Маита създава този сценарий не само с ума си, а и със сърцето си. Сама твърди, че нейният цикъл рисунки е опит за портрет на „женствеността за всички времена“.

Като всеки истински творец, тя не просто възпроизвежда реалистично и с удивително майсторство елементите от женския свят, а всяка от нейните рисунки носи подтекст, разказва и провокира, носи изживяването, трепета, запълнените с вълнение мигове в залите на музея, където миналото се преплита с настоящето и нашепва женски тайни и копнежи.

„АЗ  СЪМ  ПЛАНИНА“

Тази творческа инвенция на Маита не ме изненада, а по-скоро задоволи очакванията ми за дълбочина на внушението, за философско обобщение на преживяното и видяното от нея тук, в сърцето на най-уютната българска планина. За фон използва изпълнение на самобитната гайдарка Красимира Чуртова.

На пръв поглед във видео композицията една млада жена играе – играе си на творец, играе със себе си, импровизирайки с възможностите и вътрешните стимули на тялото си, играе си със своята творба – бродираният свят на осмелилата се да се съизмери с боговете Родапа, превърната за наказание в планина. Това обаче не може да бъде само игра, това е проявление на съзидателния играещ човек /homo ludens/, описан от нидерландския културолог Хьойзинха. Това игра, която създава културен артефакт.

А Маита прави дори нещо повече. Като смел демиург сътворява света на Жената, поставя я в центъра и подрежда в нейната орбита вещи и символи, небесни тела, цветя… Така жената постепенно се издига от човешко същество, през богоравно творение, до творец на нов собствен свят със свои правила и съдържание, осмислен от женската сила и красота.

Изкушена съм да мисля, че танцът на Маита е провокиран не само от нейните занимания с модерни танци, а и от хорото и народните танци, които до днес са неотменна част от бита и на българи, и на гърци. Тя познава добре магичната сила на увлечените в един същ ритъм човешки тела, познава енергията, която предизвиква усмивки и блясък в очите на хората, танцуващи заедно.

BURIM AJDINI  (СЕВЕРНА МАКЕДОНИЯ)

Абстрактната игра на Бурим с маслени бои върху големия формат на двете платна носят прозаичното при първи прочит име „Родопите и Смолян, 1 и 2“.  От почти страховития мрак на черното в долната част Бурим изгражда пространство от цветовете на камъка и дървото и стига до чистата светлина на бялото. Извън този подбор на цветове художникът полага няколко петна в зелено – вечнозеленото на боровете и елите, и червено – покривите на белите къщи в Смолян.

Това е първосигналният прочит на този диптих. После започва пътят – това е основният мотив в тази творба. Чрез пластовете боя тя ни превежда през няколко измерения. Първо е пътуването през планинските пътища, пътуване денем и нощем през горите и дебрите, за да се доберем до градчето. После е пътуването през времето, през културните пластове, натрупани от хилядолетия човешки обиталища по тези земи. Меките форми на планината създават усещане за уют, за прегръдка, но сетивността на творец от Балканите помага на Бурим да прозре трудния живот на планинския човек, да почувства и предаде борбата за оцеляване, водена с планината, със земята, с рудата в недрата ѝ. А същевременно планината дава много – дава камъни и дърво за къщите и за интериора им; дава храна за овцете, за да вземат хората вълната им и да направят постелките и дрехите си – за делник и празник. Ежедневните дрехи са с естествените цветове на вълната – черна, бяла и много нюанси на кафявото.

Най-провокативното пътуване е в съзнанието ни като човеци. Привидният хаос от едри мазки с четката напомнят изоставените родопски къщи, които се рушат под безчувствения поглед на нашата немара. Традициите пазим в музеите …

Време е за доза оптимизъм – погледът се вкопчва в светлото петно върху едното от платната. Съвременната архитектура на Смолян кореспондира с традиционната родопска къща, погледнат отвисоко Смолян е град от бели къщи с червени покриви, а в тези къщи живеят светли хора. Това са истинските пазители на традициите – в празничен ден те вадят от раклите стари носии или такива, изработени по стари образци, после някой надува гайда, а друг запява тежка стара песен и всички улавят ръцете си в хоро. Тези хора пазят и възраждат предания, обреди и обичаи. В такива дни оживяват старите времена и подхранват енергията ни, осветяват съзнанието ни, дават ни сила да живеем с предизвикателствата на Родопите – планината с топла душа.

  • Диптиха на Бурим Аждини е дарен на Художествената галерия в гр.Смолян и официално вече е част от фонда на галерията.

Проектът се реализира с подкрепата на Европейската  програма “Творческа Европа” и Национален фонд Култура

Партньори: